Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност - СДВХ (на английски: Attention-Deficit Hyperactivity Disorder, съкратено ADHD) e заболяване, което засяга в зависимост от критериите на диагностициране приблизително 3-5% от населението на света. Проявява се през ранното детство посредством силно изразена импулсивност, хиперактивност и неспособност за самоконтрол и концентрация. СДВХ се проявява два пъти по-често при момчета отколкото при момичета. СДВХ се приема за хронично заболяване при което между 10% и 60% от засегнатите деца продължават да проявяват симптомите и като възрастни. Много успяват да развият механизми на компенсиране, което им позволява да минимизират симптомите и/или техните последствия. Това е причината СДВХ да се е приемало традиционно за детско заболяване. СДВХ започва да се диагностицира при възрастните едва през последните двадесет години.

 

Един от етапите в живота на всяко дете, свързан с голяма промяна и стрес, е тръгването на училище. Какво се случва обаче с хиперактивното дете?Когато дойде време хиперактивното дете да тръгне на училище, към неговата необузданост се добавя и агресията. To отхвърля всеки авторитет, противи се срещу заповеди и забрани, иска да промени драстично правилата на семейната заедност в своя полза. На масата се държи непоносимо; в колата непрекъснато хленчи; чупи предмети и бие другите деца. Тази на пръв поглед придружена с враждебност агресия в действителност представлява вероятно повишена възбудимост, импулсивност, безпомощност. Факт е, че детето шокира с поведението си навсякъде и по всяко време и не на последно място - в училище. Оттам родителите също получават оплаквания и предупреждения. Но каквото и да предприемат, резултат няма. 

 

Обикновено братчетата и сестричетата на хиперактивното дете не го разбират. Те го мразят, защото е досадно, пречи на всяка игра и занимание, не слуша какво казват мама и татко, никога не разтребва, нищо не довършва докрай. И още - защото очевидно " има само педал за газта, но не и спирачка". To бива изолирано от тях, от другарчетата си по игра, от съучениците си. Освен че се самоизолират, родителите също биват изолирани, тъй като и възрастните не харесват детето им и не одобряват "грешките им при възпитанието му", респективно - избягват да общуват с тях. Заклеймяване и изолация отвън, разногласия вкъщи, пълна безпомощност и безперспективност - цялото това бреме води до развод, тоест - разпад на семейството и, за съжаление, no-често, отколкото ни е известно - до малтретиране на децата.

Изглежда, че хиперактивността се проявява почти винаги в комбинация със синдрома на дефицит на вниманието и се категоризира от повечето терапевти, психолози и лекари по-скоро като смущение. Тя се наблюдава временно и с други разстройства от рода на синдрома на Турет, отравяне с олово, легастения и умствена изостаналост. Това, че симптомите й се припокриват донякъде със симптомите на други смущения, като например депресия, маниакална депресия, страхови състояния или личностни разстройства, затруднява дефинирането на единна, цялостна клинична картина.

Една от крачките по пътя към намирането на решение е разяснението! Най-важното е да се помогне на детето. Но без подкрепата на родителите това е немислимо. Детето се нуждае от разяснение, за да схване как се държи и да успее да промени поведението си. Това става бавно, продължително и търпеливо. Разбира се търси се и специализирана помощ от психолог. В повечето училища има установен контакт с такъв. Важното е проблемът да не се подминава и да се реагира своевременно, без отлагане с надеждата, че нещата ще се оправят от самосебе си.

 

Трябва да се знае, че хиперактивното дете има вродена склонност да се движи, то обича и се нуждае от движение. Но нали човек се освобождава от стреса именно по този начин. Когато седим на едно място, организмът ни се зарежда статично. Такъв заряд обаче ни подтиква към активност. На сън това се случва автоматично. Тялото се обръща в леглото от само себе си, без да се събудим и се разтоварва. Малкото дете, което бива заставено да седи мирно, иска да изпълни желанието на майка си и на учителя, но не знае как да се справи със стреса. То изпада в ужасно раздвоение и за да не натрупа организмът му статично напрежение, се размърдва - започва да си клати крака, да чука с молив по масата, да се върти, да закача другарчето и т. н. Това е нещо като предпазен клапан, през който се изпуска парата. Но вниманието му вече е раздвоено.

Отличителни белези на хиперактивните деца:

* Те са в непрекъснато движение, едва успяват да се задържат на едно място, неспокойни са; шарят с крака по пода, с пръсти - по различни предмети; ако седнат, трябва веднага да станат и да хукнат нанякъде.
* Проявяват очебийна разсеяност, слаба способност за концентрация и неспособност да се отдадат за по-дълго на едно и също занимание.
* Те са спонтанни, но им липсва елементът на самоконтрол и самоуправление; откликват на всеки двигателен, реагират на всеки сетивен импулс (например - на прелитащия самолет или на лампата, която светва).
* Реагират незабавно и без да размишляват, като не се съобразяват с каквото и да било.
* Излъчват неспокойствие и раздразнение, пречат на другите и не ги оставят да се доизкажат.
* Нещо сякаш ги подтиква постоянно да говорят.
* Често оставят една работа недовършена и се захващат с друга.

Допълнителни симптоми:

* несръчни, недодялани движения;
* слаба връзка с реалността;
* ниско самочувствие;
* обезсърчение, граничещо с депресия;
* способност за бързо отпочиване;
* силна потребност от благосклонното отношение на родителите и учителите;
* постигнатото често не съответства на високата им интелигентност;
* участие във физически опасни действия без мисъл за възможните последствия.

 

 Счита се, че ако не бъдат взети мерки навреме, такива деца в крайна сметка не могат да получат добро образование, да изберат професия и като възрастни вече да си осигурят работа с относително добри доходи. Нещо повече при такива хора случаите на развод и злоупотреба с наркотични вещества са повече. Затова е необходимо родителите на такива деца да се насочат към специализирани психолози, за да могат да получат адекватна помощ, а и подкрепа, защото възспитаването на хиперактивно дете обременява цялото семейство.

Синдромът на дефицит на вниманието и хиперактивност е психиатрично и поведенческо заболяване, което се среща два пъти по-често при момчетата, отколкото при момичетата. Предполага се, че между 3 и 5% от децата по света страдат от това състояние. Диагнозата и лечението на синдрома са много оспорвани, особено заради медикаментирането на децата. Според Американската академия за детска и юношеска психиатрия, за да бъде диагностицирано дете със синдрома, симптомите трябва да са се появили преди то да е навършило 7 години и да продължават повече от шест месеца. Освен това  проявите на заболяването трябва да са довели до проблеми в поне две области от живота на детето – в училище, сред приятелите му, вкъщи или при социални събирания.

 

Източник niedvetesmama.blogspot.com